Тагове

Сродни публикации

Сподели това чрез

Изложба и прожекции: Архитектура в състояние на паническо оцеляване

Руди Ричиоти е роден през 1952 г. в Куба, Алже във френски Алжир. Учи инженерство в Женева и архитектура в Марсилия преди да отвори свой офис в Бандол през 1980.
Ранните му изяви се отличават с радикален и лежерен подход, който изобразява разнообразие от форми, пълни с енергия. От началото на 90-те Ричиоти се насочва към по-суровите и функционални сгради, в които се акцентира на минимализма и решенията за намаляване на разхода на енергия. Той получава международно признание с Footbridge of Peace, Сеул (2002), и концертната зала в Потсдам. Най-забележителните му сгради през последните години във Франция са Музеят на Жан Кокто в Ментом, Департаментът за ислямско изкуство в Лувъра, стадионът „Жан Буден“ в Париж.
Носител е и на множество престижни награди във ФранцияКавалер на почетния легион, Национален орден за заслуги, Командир на ордена на изкуства и на литература, златен медал от Фондацията на архитектурната академия.

Руди Ричиоти е една от централните фигури на европейската нова архитектура. Въпреки че неговото творчество е в пълна степен част от 21 век корените му са дълбоко в европейската култура от древни до нови времена, и по-специално част от средиземноморската традиция.
Противоречив поет на пространството и бетона, на несигурните морета, на вибриращите повърхности на архимедовата геометрия и логос, неговата основна цел като че ли е създаването на непредсказуемост. Това поизтича от идеологията на постоянното експериментиране на ръба на архитектурните граници. Архитектурата на Ричиоти танцува на границата на неизвестното… Независимо от това балансът на математика и спонтанност е стриктно контролиран от архитекта чрез проектна стратегия, генетично свързана с европейското изкуство в неговите разнообразни измерения от движението дада и сюрреализма до Arte povera.
Поради сложността на своите проектни стратегии и произтичащата от тях артистична същност на неговата работа Руди Ричиоти е един от основните лектори, поканени в рамките на дисциплината „Проектни методи и стратегии“ на магистърска програма „Архитектурна теория и критика“ в Архитектурния факултет на УАСГ.
Благодарение на любезното съгласие на Руди и неговото предложение да осигури своята изложба в София ценителите на архитектурата и изкуството в столицата ще имат редкия шанс да се докоснат до Rudy Ricciotti show във VIVACOM Art Hall.
Арх. Георги СтанишевПрограмата включва:
– прожекции на избрани творби на Ричиоти на четири (двойни модули“ 6.0 x 2.5 м екрани
– прожекции на филм за Руди Ричоти (един модул)Изложба:
29 април, сряда, 18.30 – 22.00 ч
30 април, четвъртък, 10.00 – 21.00 ч.
VIVACOM ART HALL,
ул. „Ген. Гурко“ 4, София
Откриване: 29 април, сряда, 18 ч.
Открита лекция на Руди Ричоти

В самопризнанието си, че се изживява в ролите и на Доктор Джекил, и на Мистър Хайд, френският архитект обяснява, че в това се корени неговата перманентна флуктуация: „Аз съм маниерист от 8 сутрин до 8 вечерта, докато съм бароков от 8 вечерта до 8 сутринта.“ Коментирайки своята работа пред Георги Станишев, Ричиоти обяснява, че в разгара на кризата на идеи архитектите ще трябва да търсят много повече опорни точки в художествената култура, която, той вярва, е политически много по-напреднала в сравнение с архитектурната, задръстена от твърде бързото развитие на технологиите.
„new humanism founded on respect for nature and a renewed alliance between earth and sky and sculpture of lights and shadows.“ manifestoe
Средиземноморската култура на Южна Франция е довела региона по-близо до неговите съседи в Испания, Италия и дори Северна Африка, отколкото до някои райони от Централна и Северна Франция. Такава култура е рефлектирала в материалните аспекти на белите стени, дървените тераси и отдалечените сенки, причинени от слънцето, и също в общите архаични обертонове, референции към историята и връзката с природата. Географски вкоренена в Средиземноморието, но исторически в „люлеещите шейсетте“, работата на Rudi Ричиоти допълва тази Средиземноморска култура с моралистични позиции, наследени от финалния цикъл на модерното движение.
Но вероятно най-основните от принципите, отразени в работата и философията на Ричиоти, е неговата загриженост за фундаменталната опозиция на изкуственото срещу естественото; управлението на съответствието между обема и повърхността на неговите архитектурни работи. Така, докато неговите сгради обикновено предизвикват естествения пейзаж с минималистични геометрии и форми, те са облечени с повърхностни плоскости, съответстващи на обграждащите ги материали, тълкувайки и превеждайки материалите в проекта и работейки като interface между сградата и природата. Дървените абстрактно шарени повърхности на сградата риторично се противопоставят и съответстват на истинските гори в пейзажа Bucolic от d’Uzerche Highway System Centre; бетонният мегалит в Rock Concert Hall, Vitrolles е в подобна двусмислена връзка с червените скали отвън – толкова абстрактно като идеалния куб на Платон, но груб по довършителните работи и цвят, отразявайки заобикалящия го пейзаж.
Появата на персонализираната архитектура на Ричиоти изглежа, че е вкоренена в древните поетични традиции на Средиземноморието. По-специално тя припомня принципа за трансформация на нещата в Ovidius Metamorphoses, където природният феномен – животни, дървета, хълмове и така нататък – е обяснен като резултат от конверсията на човешките – т.е. култивирани, изкуствени – неща и същества. Напротив, в работите на Ричиоти архитектурният проект изглежда да бъде целта на маниеристичното преобразуване на естествените норми в изкуствено пространство. Отнасяйки се едновременно към двете точки, творбите на Ricciotti са отпечатани с процеса на преход. Поетиката на това преобръщане е ключ към визуалните противоречия на неговите работи: появата на правоъгълен хоризонт в сградата в d’Uzerche предполага, че тази най-изкуствена форма е родена от самия природен пейзаж. Следователно в маниеристките термини сградите на Ричиоти едновременно поделят и двете противоположни характеристики: и двете са радикално потискащи пейзажа, и изчезващи в него.
Ако ме питате кой термин бих използвал, за да опиша най-точно работата си, то определено терминът, който бих избрал, е „автономност“. Аз разбирам автономията като най-добрия начин за запазване природата на нещата. Докато най-добрият начин за изкарване на пари е да бъдеш интегриран в каквото и да е. Но трябва да призная, щом ме питате за думи, че мога да посоча и назова много повече „вражески“ думи, отколкото „приятелски“. Или те присъсттват в моя свят, поравно разделени на опониращи двойки… Аз съм за автономията, но против „отчуждението“. Днес е скандално да кажеш „архитектурата няма бъдеще“. За мен днес „хай-тек“ звучи кичозно. Да наречеш архитектурата „енергична“ звучи претенциозно. Да я определиш като „интегрирана“ е конформистко и демагогско. Да кажеш, че е „градска“, е твърде комерсиално. Да кажеш „минимална“ ще означава, че е лишена от щедрост. Да не кажеш „нищо“ е тъжно. Да кажеш „да“ е да не кажеш нищо и така нататък.

Сладостта на противоречията
Тогава какво искате да кажа за собствената си архитектура? Винаги има противоречие между реалното физическо артикулиране на пространството в един проект и неговата виртуална архитектурна експресия. Аз вярвам, че поддържането на сериозна дистанция между тези две изразни системи е единственият начин за оцеляване в архитектурата. Архитектурата днес е в етап на паническо оцеляване. За много години нямаше иновации в критическата и естетическата мисъл изобщо. Вътрешнопрофесионалните възможности за обновяване на архитектурата са напълно изтощени. Но архитектите не разбират това и те са наистина в етап на паника. Те се бунтуват и раздробяват професията на специалности и специализации и създават изкуствени дистанции вътре в професията… една професия, която някога е била универсална чак до космическото всеобщо начало. Тези бунтове са напразни. Нещо повече – те са вредни. Архитектите като каста могат да оцелеят единствено чрез подход към професията си, взета като цяло, но атакувана отвън, от дистанцията на външна гледна точка. По-точно – от различни типове дистанции: критическата дистанция – предназначена за най-политически активните, колаборационистката дистанция – за най-перверзните, корпоративната дистанция – за най-порочните…
Коя е моята дистанция, отразяваща собственото ми професионално отношение? Аз се наслаждавам на взаимодействието на противоположностите и опозициите между естественото, варварското, дивото и изкуственото – онова изкуствено, което е култивирано от живота и е изразено в пространството. В архитектурата тази дистанция се реализира като трансформация на естествените принципи и норми в характеристики на изкуственото пространство. Следователно аз съм напълно съгласен с това, че ме наричате маниеристичен архитект, и съм доволен от художествените възможности, които маниеризмът е способен да осигури. Но аз също принадлежа към бароковата традиция. Аз съм маниеристичен и бароков едновременно. Зависи от дните и сезоните. Обикновено съм маниерист от 8 сутринта до 8 вечерта, докато съм бароков от 8 вечерта до 8 сутринта. Точно така – нещо като архитект, който е Доктор Джекил и мистър Хайд едновременно. Аз се опитвам да направя каквото мога, но и дори каквото не мога. Аз съм привлечен днес от концептуалните аспекти на вулгарността, която намирам за проява на естетическа сублимация на щедростта.

Контекстуалното като негативен претекст
Ако природата играе ролята на опонент в моя архитектурен дискурс, то заобикалящият пейзаж е претекст за решението, един концептуално негативен претекст. Аз мисля, че добрата интеграция в околната среда е единствено възможна чрез нейното разкъсване и монтирането в него на нещо радикално противоположно. Както това се прави в съвременната музика: съединяват се неща, които си противоречат, но които в резултат се съпоставят и уравновесяват. Например, аз вярвам, че колкото ландшафтът е по-далеч от хоризонталната повърхност, толкова по-хоризонтална трябва да бъде сградата в него. Мразя симулативните жестове на материалната интеграция на архитектурата с пейзажа чрез имитация на неговата топография.
Експресивен минимализъм може да ви звучи забавно… Макар аз обикновено да не съотнасям работата си с минимализма: минимум срещу минимализъм е моят отговор. Low-tech конструкции и скромност в довършителните материали маркират състоянието на моята етическа загриженост и представят моя съзнателен и отговорен избор. Това е политическо ми кредо, насочено срещу раздуването на строителните разходи, срещу академичната култура и срещу политическата доминация в архитектурата, която дегенерира еволюцията на архитектурата днес.

Криза на архитектурната професия
Има ли някаква надежда, че архитектурата ще излезе от сегашния концептуален застой? Не знам дали тя е в състояние да се справи сама… За щастие други, външни спрямо архитектурата, влияния навлизат в нашата професия… Всъщност в моя социален живот аз имам много малко контакти с архитекти. Моите приятели са художници. Моето свободно време е за художествен живот, художествени галерии, художествени есета, както и за сътрудничество с артисти. Аз наистина вярвам, че днес художественият опит е по-важен, отколкото архитектурният. Моята интелектуална и духовна размяна с художниците е изключително важна за моята работа в архитектурата, както художественият опит на наблюдателя е важно условие, за да разбере моите сгради. Ние живеем в постконцептуален период. Всъщност, потънали в технологиите, архитектите никога не разбират значението на този свят. Концептуалната идея не е някаква единица, която може да живее отвъд материята на архитектурата. Концепцията е генеративен принцип, който конструира самата част от изкуството или архитектурата, и трябва да бъде интегриран в материала на самото креативно действие. Повече от всякога архитектурата трябва да се оприличава на вид писане (формално самоизражение с езика на формата, съществуваща в триизмерното пространство). Това, от което съм заинтересован днес, е простотата на материала в това писане, което трябва да бъде разбрано като екзалтация на благородството на бедните.

Граници и отговорности
Нямам никаква представа къде лежи границата, разделяща изкуство от архитектура, архитектурата от политиката и т.н. Може просто няма никакви граници… Архитектурата е закъсняла по съотношение на процесите в изкуството. Архитектът е загубил своите политически отговорности, докато художникът все още се опитва да ги поддържа живи. Изкуството вече не е дисциплина. Опитът и развитието на концептуалното изкуство взриви тази класическа дефиниция на изкуството. Докато архитектурата е все още дисциплина с определен академичен характер, замразена в нейните социални измерения. За разлика от художниците, архитектите днес са се сдушили с властта. Те са колаборационисти… Те не работят в едно поле, очертано от четлива социална и политическата позиция, както това беше през двадесетте и тридесетте години на 20-и век. Те единствено безпомощно възпроизвеждат архитектурните методи от тези години, изтощавайки и обезсмисляйки формите, и се превръщат в реакционери. Аз предполагам, че архитектите ще имат интерес да разширят радикално полето на тяхната критична отговорност, да се присъединят и подпомогнат критичните позиции, зреещи в артистичните кръгове. Но това, изглежда, е твърде високо изискване за нашата професия, претоварена с консумеризъм, технологични, финансови и развлекателни потребности и рекламни възможности. Сега се произвежда една архитектура на хедонизма…

Благородството на бедните
Последните ми интереси не са още намерили израз във формата на манифест, но мога да отговоря и по следния начин… В моя печеливш проект тази година за Abbey building в Arles заложих на идеята за минималното в опозиция спрямо минималистичното. Аз трябваше да преразгледам първоначалния план-програма така, че да мога да предложа една друга социална плоскост на критичните поведения. Например всичките подове са проектирани да бъдат от груб бетон, което е доста необичайно, когато говориш за исторически паметник или музей. Модернистката традиция разпознава бетонното благородство единствено в неговата вертикална позиция. Това е заради традициите в изящните изкуства и вертикалната позиция на картината, когато е окачена върху стената. Вертикалната плоскост се отнася до иконографията на властта. И проблемът беше да се накарат административните власти да приемат бетона в неговата картинна и графична стойност – не само като иновативен, но и също като единствения приложим материал в хоризонтална плоскост. Подобно е на убеждаването на моите клиенти, че скъпият камък върху пода е безсрамен и неприличен и звучи като жест на почит към властта. Следователно аз представям бетона като част от „arte povera“, като жест към благородството на бедните…

Източник на информация:www.gradat.bg