Архитектура и ценности

Както в работата, така и в любовта, начинът да бъдеш истински удовлетворен е да обичаш това, което вършиш. Разбира се, и да можеш да го вършиш. С други думи, трябва да откриеш мястото, където се срещат страстта и умението да правиш нещо (Кен Робинсън, Елементът). Ако го откриеш, значи си намерил своя Път. Да завършиш архитектура не означава непременно, че си го намерил.

Тази година закръглих 55 години работа като архитект. Обръщайки се назад, виждам как постепенно са се формирали моите страсти, умения и убеждения, около централната тема на професионалния ми живот: архитектура и ценности[1]. Интересно е да се проследи как професионалният път на един архитект, обладан от тази тема, се преплита с историческата еволюция на идеята за опазване на ценностите, особено динамична именно през последните десетилетия.

Завърших архитектура през 1962 и постъпих на работа в Районната проектантска организация на моя роден град Бургас. Открих какво точно искам да върша, благодарение на един случаен инцидент: през зимата на 1963 мостът на плажа в Бургас се заледи, пречупи се и стана неизползваем. Възложиха ми проекта на нов мост. От тук започна всичко.

В началото нямах никакви опорни точки. Постепенно проумях, че единственият ми шанс е да разбера по-добре мястото, неговата история, най-общо – неговите ценности. Разбрах, че това засяга Града като цяло. Мостът е продължение на една вековна бургаска традиция – „движението” от сърцето на Града към Морската градина, в посока към морето и хоризонта. Така е било с първия дървен мост от 1925 и с втория – железобетонен, от 1933. Проумях, че чрез моста Градът се отваря към широкия свят. Следователно, нищо не бива да пречи на това отваряне към хоризонта и безкрайността, което създава усещането за свобода. Мостът трябва да бъде открит: без архитектурни „задънки”, без затворени пространства, без перголи, козирки и пр., без други отвличащи функции (хранене, търговия). Там човек трябва да намери своя интимен диалог с природата: морето, небето, изгрева и залеза. Затова архитектурата не бива да ги конкурира, тя трябва да бъде пределно дискретна, лаконична и неутрална. Представях си лента, устремена към хоризонта, лека и плъзгаща се над вълните като лунна пътека – с невидима под нея конструкция и скрито осветление. Късата напречна лента в края на моста (паралелна на хоризонта!), с направлението на пътя на птиците – Виа Понтика, води както надолу към морската повърхност – на по-ниска платформа-пристан, така и нагоре към небето, на едно по-високо ниво с широк обзор към залива.

Мостът[2] бе реализиран през 1975. През 2008 жителите го признаха за „Символ на Бургас”. Днес бих определил този проект като опит да се проникне в бургаските ценности – в духа на мястото и неговия контекст, но по това време тези понятия не бяха влезли в архитектурна употреба. Бях в началото на Пътя, но разбирах, че точно това искам да върша. Този диалог с ценностите на Мястото бе по-интересен от всичко друго.

В началото на 70-те попаднах в Института по териториално устройство, където пред мен се разкри едно ново, непознато архитектурно поле, незаслужено пренебрегвано от мнозина архитекти. Там разбрах значението на високите нива в архитектурата, получих съвършено нова гледна точка към професията. С тази нагласа, през 1977-1979 с мой екип разработихме експериментални проекти за културното наследство на две богати и многопластови исторически територии: едната, южно от Пловдив към Родопите („Експеримент Първенец-Храбрино”[3]), другата, в Благоевградски окръг („Експеримент Благоевград”[4]). По това време представата за културно наследство не надхвърляше нивото на паметника. Териториален подход в тази област бе немислим. С нашия не обременен поглед бяхме поразени от това каква оскъдна част от наследеното богатство на тези територии бе изявена и защитена като ценност. Проектите за селищни системи, работени по това време, въобще не се занимаваха с това богатство.

Вземете например територията на Беласишката битка (1014) около селата Ключ и Скрът в Благоевградски окръг. Един пейзаж като че ли извън времето, между планините Беласица и Огражден, пресечен от река Струмешница в дълбок дол с вековни чинари. Единственият изявен и защитен знак за драматичната му история бе остатъкът от кула на някогашното землено укрепление, наречена „Самуилова крепост” (паметник на културата). Разговаряхме с много местни жители, особено със стари хора. Оказа се, че векове наред местното население пази в паметта си точния „сценарий” на битката, отразен и в топонимията на местностите: Чукалък, Кокалица, Хлипаница, Смърдещница, Очевад, Кьоравата пътека, Почивалото… Легендите и преданията се свързваха с местни традиции. Върху скалата в местността Очевад, означена в местната памет като място на ослепяването на българските войници, ежегодно палеха свещи. Археологът Димка Серафимова ни разказа за находки от укрепителната система, следи от антично и средновековно селище и др. Очерта се едно огромно видимо и невидимо културно богатство. Идвах от проектирането и не можех да си представя, че цялото това богатство на територията може да бъде сведено само до единствения защитен паметник на културата.

С опита от работата по високите териториални нива, опитахме да си представим макроструктурата[5] на мрежата от ценности, интегрирани в средата: точки, зони и връзки между тях, различни исторически теми и пластове. Изявиха се сложни нематериални – нарекохме ги „духовни”, следи от различно време (понятието „нематериално наследство” все още не бе лансирано). Историческите връзки – пътищата между тях, приехме като ценно културно наследство (и темата „културни маршрути” още не бе формулирана). Интуитивно чувствахме, че понятието „Културно наследство” има много по-широко съдържание. Ценна бе средата като цяло, а не само нейни избрани точки и фрагменти. А също и невидимите връзки и взаимоотношения в средата – понякога неочаквани и необясними. Например при работа върху другия проект „Първенец-Храбрино”, в центъра на село Белащица видяхме върху вековния чинар, възпят от Пенчо Славейков в поемата „Неразделни”, надписа: „Посаден от Самуилови войници”… Защо хората го свързваха с чинарите в полето на Беласишката битка, в другия край на България? Как изобщо тези ценности и връзки можеха да бъдат изявени, интерпретирани и защитени чрез една архитектурна организация? Убеден бях, че това е безкрайно интересно поле за работа.

В началото на 80-те приех поканата за работа в НИПК, като негов директор (1982-1991). Попаднах директно в света на Опазването, във врящия котел на реалната практика по опазване, всред изключителни професионалисти, възпитани в духа на европейската консервация. Възхищавах се от тях – те водеха битки за спасяване на ценности на много фронтове (никаква аналогия с днешния НИНКН!). Тук трябваше да разбера ролята на системата за опазване и нейните несъвършенства. Например шокиращо бе разминаването между ценностите, защитени със статут на ПК, от една страна, и глобалното незащитено културно богатство на териториите, от друга. Реалната практика показваше, че дори ако паметниците в една територия бъдат коректно съхранени, ценността на цялата територия може да бъде съсипана. Например от прокарването на пробива Булаир в Бургас пострадаха само два паметника, но бе непоправимо поразено най-старото градско ядро.

Разсъждавайки върху това богатство, направих опит за една систематизация на ценните следи на миналото в средата: материални и нематериални; елементи и взаимоотношения; взаимоотношения в пространството; взаимоотношения във времето. Определих тази мрежа от следи като памет на средата[6], която създава определен контекст във времето[7] – в съвкупността от всички исторически пластове. Този контекст определя смисъла и значението на всяка ценност в средата. Следователно, новата архитектура би трябвало да се съобразява с него.

Практиката обаче бе в драстично противоречие с тази логика. В НИПК за нас бе ясно, че съществува разрив между Опазването и архитектурната практика – впрочем, исторически разрив, който датира още от първите прояви на модернизма. В НИПК идваха за съгласуване градоустройствени планове без каквато и да е урбанистична стратегия за опазване, както и архитектурни проекти в конфликт с ценностите. Там разбрах, че и най-добрата система за опазване може да катастрофира в архитектура, несъобразена със средата. Обратно, една архитектура, в съгласие с контекста, може да компенсира в някаква степен недостатъците на системата. Каква би трябвало да бъде тогава връзката между паметта на средата и архитектурното творчество? Опитах се да дам отговор с дисертационния си труд Паметта на жизнената среда и архитектурното творчество (1989), като продължение на книгата ми от 1979 Архитектурното творчество. Впрочем, това е тема, по която работя и до днес.

За мен, свидетел на първия телевизор в България, това е период на фантастични промени. Не само в България, която излезе от своята изолация и влезе в европейското семейство – променя се светът под натиска на новите реалности – глобализация и мултикултурност, информационно-мрежово общество с невероятен бум на комуникациите, индустриални революции – трета в ход и настъпваща четвърта – тази на глобалната свързаност чрез интернет на нещата. Очевидно, предстоят и нови фундаментални промени, например демографски, свързани с миграционните вълни. Всичко това налага преосмисляне на много стереотипи.

Паралелно с тези промени и във връзка с тях се променяше и представата за ценностите на наследената среда, в рамките на един мащабен международен дискурс в областта на Опазването. Имах шанса пряко да участвам в него – в експертните кръгове на ИКОМОС и на Съвета на Европа.

(1) Преди всичко, съдържанието на понятието „културно наследство“ радикално се разширяваше – в духа на нашите предчувствия от 70-те години – от нивото на паметника, до мащаба на целия исторически град[8], пейзажа[9] и културния маршрут[10] (определен като нов вид наследство) на локално, национално, дори континентално равнище. За пръв път се заговори за ролята на контекста и духа на мястото[11]. Въведено бе понятието нематериално наследство[12].

(2) Промениха се представите и за автентичността, в един свят с изключително културно многообразие[13].

(3) Оценени бяха новите функции на наследството в съвременния свят, като ресурс за устойчиво развитие, качество на живот и интеркултурен диалог[14].

(4) Осъзна се, че правото на културно наследство е неразделна част от правата на човека. Следователно, наследството на една общност би могло да се окаже неприемливо за друга. Очевидно, необходими бяха нови инструменти за хармонизиране на интересите по отношение на наследството[15].

(5) При тези нови представи, връзката между опазване и урбанистична дейност се налагаше вече като абсолютен императив. Именно това бе смисълът на идеята за интегрираната консервация[16]. С тази цел започнаха да се прилагат нови инструменти, като Консервационни планове, Плановете за управление и др.

(6) Коментираха се идеи как архитектурата може да отрази тези нови представи за наследството, при това в един нов информационен свят, с нови възможности за разпространение на знанията[17].

Трябва да се има предвид и още една, много важна линия на промени. Други науки (история, философия, социология, културология, психология, антропология и др.) започнаха да проявяват засилен интерес към наследената среда, стимулиран от новите представи за памет, култура и идентичност. Особено значение имаше фундаменталната поредица „Места на паметта” (1984-1993), ръководена от Пиер Нора, която възвести световния възход на паметта. Редица изследователи[18] предлагаха една нова, необичайна за Опазването, оптика към наследената среда и нейните ценности. Това бе подадена ръка към света на Опазването, която струва ми се, все още не е поета достатъчно уверено[19].

За мен цялата посочена еволюция бе истинско откровение. От една страна намирах потвърждение на някои свои предишни предположения. От друга, разкриваха се нови, неизследвани пътища. Мечтаех да мога да еспериментирам и проверя натрупаните идеи в реалната архитектурна практика. Това наистина се случи на различни, свързани пространствени нива. Ето някои проекти от това време:

(1) На най-високо, териториално ниво, особено ме привличаше (още от експериментите през 70-те) идеята за макроструктурата на ценностите и ролята на културните пътища в нея. Понятието културен маршрут бе вече легитимирано. През 1999 наш екип в ИКОМОС/България предложи модел на националните културни маршрути[20]. През 2000 формирахме мрежа на експерти от всички страни на Югоизточна Европа, с която създадохме първите карти на културните маршрути на региона[21]. През 2004 експериментирахме възможностите за развитие на културен туризъм в рамките на мрежата от културни маршрути, с проектите[22] за: Родопска Света гора[23], Русе-Иваново-Червен и Непознатото възраждане (селекционирани по Програма ФАР за развитие на културния туризъм, 2004). Тази линия получи неочаквано развитие с Регионалния форум[24] Културни коридори на Югоизточна Европа (Варна, 2005) с участието на държавните глави от региона и ръководителите на ЮНЕСКО, Съвета на Европа и ИКОМОС, които приеха Декларацията от Варна, 2005, за бъдещо устойчиво развитие на региона с обединени политически усилия. Темата бе продължена от нашия екип в една съвсем нова за нас област – създаване на два уебсайта: единият[25] представя серия от наши проекти около централната тема на културните пътища в региона, другият[26] е адресиран към децата от Югоизточна Европа, за да събуди техния интерес към регионалните ценности.

(2) На урбанистично ниво, след опита в НИПК през 80-те, бях убеден в необходимостта от урбанистични стратегии за изява и интерпретация на паметта на средата и нейния културен контекст. Ще посоча някои наши планове от това време:

* 1996 – Урбанистичен план[27] за зоната около Централната минерална баня в София, с предложение за публичен център около вековната функция на минералната вода и многопластовата памет на Мястото;

* 2003 – Концепция за опазване и развитие на резервата „Старинен Пловдив”[28], от която произлезе международният проект[29] на ИКОМОС / България-Япония за опазване на паметници в Резервата, с получен от ЮНЕСКО невероятен за времето си грант в размер на 1 млн. щ. долара (проектът бе реализиран през 2005);

* 2004 – Частта „Културно наследство” в Общия устройствен план на София[30];

* 2007 – Частта „Културно наследство” в Общия устройствен план на Пловдив, с урбанистичната стратегия Подземен музей на Филипопол[31] за съхраняване и изява на градската памет, особено на най-ранните археологически следи. В наше време те са силно фрагментирани, поради това – необясними и безинтересни за публиката. Предложихме единна пространствена система, която прониква в градската памет и представя общия контекст в пространството и времето, за да изяви смисъла и значението на всеки фрагмент, в комбинация с градски функции. Имах щастието да работя с отлични партньори – бишите мои студенти Димитър Костов и Доника Георгиева.

(3) На локално ниво (нивото на Мястото), урбанистичната стратегия за Пловдив бе последователно реализирана от наш екип с проекта[32] „Опазване и реабилитация на Античния стадион на Филипопол на площад Джумая (2008). Състоянието на ценността по това време бе драматично – местните хора я наричаха „Дупката”. Проектът съхранява изцяло автентичността на ценността; пресъздава модела на нейния културен контекст чрез археологически проучвания и 3D моделиране; интерпретира[33] изчезналите контекстуални връзки чрез архитектурна режисура: пейзажно моделиране, градски дизайн, мултимедия, информационна система и др. (комуникация на ценността!); осигурява достъпност и жизненост на ценността чрез включване на привлекателни градски функции.

Накрая, през 2012, приложихме за пръв път в България новия инструмент за интегрирана консервация – Плана за опазване и управление на Старинен град Несебър[34].

Ако трябва с няколко думи да направя равносметка на убежденията, до които съм достигнал през годините по този път, ще кажа следното:

(1) Преди всичко трябва да се преосмисли понятието културно наследство. Предпочитам да говоря за културни измерения на наследената среда като цяло, които могат да имат за общностите символично, естетическо, утилитарно или познавателно значение. На практика това е културна среда със своя културна памет, която представлява своеобразен културен контекст за всяка ценност. Културните измерения се възприемат от общностите като специфичен дух на мястото. Той е различен за различните общности и определя идентичността на средата, по-скоро – плурализма от идентичности в нея. В едно мултикултурно общество това трябва да се свързва с правата на всяка общност върху наследството, с което тя се идентифицира – това ще представлява все по-сериозно предизвикателство.

(2) Системата за опазване има важно значение за защитата на тези ценности, особено ако си служи с ефективни инструменти и съвременни форми на партньорство в мрежата от участници в нея. Сред тях нараства ролята на гражданските и експертните неправителствени организации – уверих се в това при работата си като председател на ИКОМОС/България (1987-2005). Но възможностите и на най-ефективната система за опазване винаги ще бъдат ограничени. Ориентирани преди всичко към опазването на защитените части на средата, те не са в състояние да защитят нейните глобални културни измерения.

(3) Това, което е непостижимо за системите за опазване, е възможно в полето на архитектурното творчество на всички пространствени нива. За тази цел архитектът трябва да синтезира и интерпретира културните измерения на средата и да представи пред хората „образа на времето”, като съхранява автентичността на ценностите; да сплотява различието с обединяващи архитектурни идеи; да пресъздава изчезналите контекстуални връзки, обясняващи смисъла и значението на ценностите; да осъществява комуникация между видимото и невидимото; да осигурява жизнеността на ценността; да създава архитектура, която изявява паметта на средата, включително паметта на Другия – една помнеща  /паметлива архитектура.

(4) От изключително значение за успеха на такъв подход е качеството на творческите екипи от съмишленици-партньори. Очертава се необходимостта от нов тип управление на колективния творчески процес, способно да активизира колективния творчески ум. Много важна е емоционалната интелигентност за такъв тип колективна работа. Непрекъснато ще нараства и необходимостта от мрежово партньорство, особено, ако то обхваща широка група партньори от различни страни (като споменатата експертна мрежа на Югоизточна Европа от 2000, реализирана дори по време на войната в Югославия). Аз самият съм имал големия шанс да работя с отлични екипи от истински професионалисти, партньори-съмишленици, включващи и представители на най-младата архитектурна генерация.

(5) За формиране на такъв начин на мислене има огромно значение архитектурното образование, разглеждано не само като процес на формиране на професионални знания и морал, а и като начин за приобщаване на съмишленици на тази кауза.

Във връзка с това държа да отбележа, че част от славната 80-годишна история на УАСГ е и 37-годишната история на специализацията по Опазване на архитектурното наследство към Катедра История и теория на архитектурата в Архитектурния факултет. От 1980, когато проф. Пейор Бербенлиев (който беше истински визионер!) ми предложи да организирам и да провеждам тази специализация, са завършили близо 1000 специализанти-съмишленици. Пред очите ни се ражда едно ново архитектурно поколение с чувствителност към ценностите и с иновативен подход към тяхното съхраняване и включване в съвременния живот. Питам се обаче, ще има ли то шанс да реализира своя потенциал тук, у нас? Защото тези млади архитекти не горят от желание да проектират крепости от бетон „до зъбер”…

През годините, особено по време на работата ми като експерт на ЮНЕСКО и ИКОМОС по Световното наследство, се запознах с много и разнообразни подходи към наследената среда. Те разкриват различни тенденции и подсказват възможни сценарии за бъдещата съдба на ценностите – както оптимистични, така и песимистични.

Ето някои въодушевяващи примери:

* Археологическата зона в Каляри, Сардиния, на Пиеро Гадзола (авторът на Венецианската харта), в която той осъществява интегритет на културна памет с времеви диапазон от 4 хилядолетия;

* Творбите на Ричард Ингланд и Ренцо Пиано в Ла Валета, Малта, абсолютно контекстуални, съхраняващи автентичността на древните исторически пластове, в диалог със съвременната архитектура;

* Хотелският комплекс на Жан Нувел[35] в Бордо – слабо известен, но забележителен със своята вярност както към регионалния, така и към локалния контекст.

* High Line в Ню Йорк на Дилър, Скофидио, Ренфро – пример за това, как една изоставена, обречена ценност не само може да съхрани градската памет, но и да получи жизненост на най-активен градски компонент;

* Поклонническите пътища на планината Кии, Япония – брилянтна архитектурна организация на макроструктурата на културната среда;

* Културният пейзаж и Историческият център на Котор[36], Черна гора – с абсолютно съхранен (поне до сега) дух на мястото;

* Античният театър[37] в Пловдив (Вера Коларова, Румяна Пройкова, Лили Ботушарова), който интерпретира структурата на античната среда с респект към автентичността на нейната субстанция, включена в сложния многопластов контекст на Трихълмието.

Това са абсолютно различни решения, но обединени от разбиране и висока чувствителност към стойностите на културната среда. Те разкриват възможността за изграждане на един бъдещ свят на идентичност и разнообразие, в който ценностите са автентични, който уважава различието и стимулира интеркултурния диалог. Всъщност, един „свят за хората” (по Ян Геел), защото съответства на тяхната идентичност, мащаб, спомени и колективна памет.

Има обаче и други примери, които са тъжни и депримиращи, резултат от съвсем друго мислене. Човек може искрено да съжалява за някои случаи у нас. Например, пробивите[38] в Бургас (1985) и Пловдив (1989) – които напълно игнорират културните мотиви, за сметка на чисто инженерни съображения. Или свръхурбанизацията на Черноморското крайбрежие, която представлява удар срещу идентичността на част от Европейския пейзаж, в пълно противоречие с Европейската конвенция, ратифицирана от България. Превръщането на Централната минерална баня в София в Музей, уязви Духа на мястото, с пренебрежението си към най-голямата му ценност – минералната вода и вековната термална традиция. Но то показва също как дилетантската идея на един политик (1997) може безпрепятствено да бъде реализирана, въпректи експертните възражения. Поразяването на Тютюневите складове в Пловдив (2015) и периодичното рухване на ценни стари сгради в исторически градове, е очевиден резултат от деградирала на всички нива система за опазване, от което корупцията е готова да се възползва. Нарушаването на пласта на Модернизма ще обедни културната стратификация на средата: например деформациите в Японския хотел[39] на Кишо Курокава или в комплекса НДК – с разрушаването на паметника „1300 години България”. А строителството „до зъбер” на бутафорни крепости[40], отнема автентичността на археологическото наследство, както и всякакъв шанс за изява на Паметта на средата и на нейния Културен контекст.

Примери за подобно деструктивно мислене има далече не само в България. Например разрушаването на Парижките хали през 1968, е очевидна проява на насилие срещу градската памет. Трудно обясним е случаят с проектите на Жан Нувел[41], Либескинд, Херцог де Мерон и Рем Кулхас в международния конкурс за кулата Охта на Газпром в Санкт Петербург (2008). Безспорно, това са големи архитекти, доказали способността си за контекстуално мислене. Как тогава да си обясним техните проекти, които са в драстично противоречие с „небесната линия”, мащаба и духа на Историческия център, Световно наследство? Защо изобщо те са се съгласили да участват в този конкурс, докато Норман Фостър, Кишо Курокава и Виньоли са отхвърлили поканата за участие по морални съображения?

Тези и други примери разкриват прозорец на възможности за един отблъскващ бъдещ свят: среда без памет, страдаща от културна амнезия, в която си съжителстват смайващи архитектурни модели без корен, културни гета от оцелели ценности и клонирани атракциони от бутафорни фалшификати на ценности. Примерите показват, че този свят е също възможен.

Посочените по-горе печални примери могат да имат някои прости обяснения, като например: невежество и дилетантство; икономически интереси за максимална изгода от усвояването на фондове и терени; политически или корпоративни амбиции; архитектурно его или конформизъм – готовност да се защитава всяка кауза („нищо лично, въпрос на бизнес!”); остаряло законодателство, деградирала система за опазване и др. Но може би нещата са по-сложни.

Размишлявайки върху драматичното разминаване на различните архитектурни подходи към наследените ценности в средата, мисля, че може би има и едно по-дълбоко обяснение. На дъното на различните начини на мислене и поведение към средата изглежда стоят различни етически системи, различни ценностни приоритети, които се формират в едно конкретно общество. На фона на многообразието от различни модели на човешко поведение, през целия си живот ясно съм различавал два оголени, диаметрално противоположни модела:

(1) Единият има в основата си стремежа към постигане на съгласие, диалог, уважение към различното, допускане на компромис, при който двете страни съхраняват своята идентичност. Всъщност, етиката на опазването, установена преди повече от 50 години с Венецианската харта на ИКОМОС (1964), е основана именно на Съгласието. Тя приема с доверие различните заварени ценности в средата (свързани с различни исторически пластове, етноси, религии, идеологии, естетически идеи и пр.) като послания от миналото, които трябва да бъдат съхранени и предадени на следващите поколения в цялото богатство на тяхната автентичност. Докато те са в наши ръце, ние трябва да водим добронамерен диалог с тях, да осигурим тяхната жизненост и идентичност в съвременната среда. Това е етика на приемственост. В един наш разговор с Ричард Ингланд през 2000, той характеризира този подход и като смирение пред контекста. Това ми напомни за последната лекция на нашия професор Станчо Белковски през 1962 (през същата година той загина в железопътна катастрофа). В последните си думи, които днес приемам като негово завещание, той сподели своята мечта за нормална архитектура, която се съобразява със средата, без да й натрапва архитектурното его. Тя е дискретна, така както здравото сърце на човека не напомня за себе си – ако го прави, значи нещо не е в ред. Точно това представлява неговият комплекс България, абсолютно интегриран в софийския пейзаж, запазващ своята дискретна, „нормална” красота, която може би в началото не забелязваш, но после все повече ти се иска да срещаш (впрочем, свидетели сме на опити и тази красота да бъде компрометирана). Няма да забравя посланието на моя професор.

(2) На другия полюс е една безкомпромисна и по-същество авторитарна етика, която не търпи различното мислене, подчинява малцинството на мнозинството, решава конфликтите с насилие над Другия. Моето поколение е живяло твърде дълго време в общество, изградено по този модел и го познава до болка (не съм сигурен, че и сега сме се отърсили изцяло от него). Пренесен в архитектурната среда, моделът може да има разрушителни последици, тъй като предполага насилие над наследената среда. Този тип архитектурно мислене вероятно се корени в архитектурната утопия за изграждане на радикално нови светове. Но също и в архитектурния егоцентризъм, отразяващ представата за божествената роля на Архитекта силово да налага нов порядък върху реалността. Например философията на Модернизма се роди с убеждението, че се поставя началото на нов архитектурен ред, който не е продължение на досегашния, а радикално го подменя, като изключва тайните флиртове с историята (Наги). Както казваше Гропиус: новата архитектура не е клонче от старото дърво, а ново растение, които израства направо от корена, а Льо Корбюзие препоръчваше безжалостна хирургия в историческите центрове (каквато бе приложена, например, при споменатите пробиви в Бургас и Пловдив). Всичко това формира линия на антиприемственост, на прекъсване, на отказ от диалог с наследената среда. Когато това мислене на Архитекта се комбинира с амбициите на Политика, резултатът може да бъде катастрофален.

Тези два модела на архитектурно мислене и поведение са твърде различни, за да може между тях да има примирие. Вероятно битката помежду им ще бъде перманентна, с неизбежни последици върху средата. Както се вижда от примера със Санкт Петербург, понякога тя се води в съзнанието на един и същ архитект… Тази битка е по принцип неравностойна. Много по-просто е да налагаш своята архитектурна воля (особено с политическа или икономическа протекция), без да се съобразяваш с различните от теб. Ето защо винаги ще има културни разбойници (по думите на П. Гадзола), готови да жертват ценностите в средата. Много по-сложно и трудно е да защитаваш[42] каузата на ценностите, особено в едно прагматично и дезинтегрирано общество, в което Съгласието не е приоритет; да се бориш с неразбирането; да убеждаваш, за да печелиш съмишленици; да губиш, особено когато срещу теб са мощни политически или икономически интереси. Това е по-трудният път, но през целия си живот съм го намирал за безкрайно по-интересен.

В по-общ план обаче е важно, по кой от двата модела да бъде изградено едно общество? В нашия случай е важно, кой модел ще избере Архитектът, особено ако е в началото на своя Път? Защото в крайна сметка резултатът от тази битка – един определен бъдещ свят, зависи от всеки един от нас. Днес се опитах да проследя пътя, по който аз самият направих своя избор.

Бел. ред. Настоящият текст бе представен на 25 октомври, като публична лекция на проф. Кръстев под името „Архитектура и ценности” на Юбилейния форум „Архитекти във времето”, посветен на „80 години Камара на архитектите в България и 75 години Университет по архитектура, строителство и геодезия”.

---