Когато архитектите посветяват живота си за един по-добър свят – спомен за арх.Пейо Бербенлиев
Във връзка с организирания от РК София Област Форум за архитектурното културно наследство „Брацигово – Каменният поток на времето“, който ще се проведе на 9-ти, 10-ти и 11-ти септември и преиздаването на книгата „Брациговските майстори строители през XVIII век – XIX век и тяхното архитектурно творчество” /автори арх.П.Бербенлиев и Владимир Партъчев/, която ще бъде с ограничен тираж , но участниците регистрирали се във форума ще получат като подарък, тъй като тя няма да се продава, искаме да препубликуваме един материал написан пред 3 години от проф.арх.Тодор Кръстев посветен на единия от авторите на книгата проф.арх.Пейо Бербенлиев
Аз съм като странджански бурен…
Днес, когато нараства тревогата за съдбата на нашето културно наследство, трябва да си спомним за проф. Пейо Бербенлиев – един от пионерите на опазването на културното наследство в България. Роден на 23 август 1923 година в странджанското село Богданово, той ни напусна на 28 май 1999-а, без да дочака новия век. Отиде си тихо и дискретно, така както ни напуснаха много други български консерватори, посветили живота си на Паметника и скрити за обществото в неговата сянка. Отиде си в едно особено време, когато се създаваха нови биографии и се дискредитираха стари, когато „утре” трябваше да започне от „днес”, следователно „вчера” беше вече без значение. Той не можеше да разбере това отричане на приемствеността, в която бе вярвал цял живот и която е в основата на консервационния морал. Отдаден бе на една кауза: паметниците на културата са послания от минали към бъдещи поколения; те само временно са в нашите ръце; наш дълг е да ги предадем в тяхната цялост и автентичност, без да очакваме нищо в замяна. Успя ли той в тази мисия? Нека да си припомним.
Проф. Бербенлиев създаде Националния институт за паметници на културата (НИПК) такъв, какъвто беше в най-добрите си години. Преди това е съществувал малък отдел към Комитета за култура. Разказвал ми е как с раница на гръб през 1963 е обикалял ценностите на България – тези, които е призван да пази. Лесно ли му е било да убеждава местните партийни величия, самите те със самочувствие за вечност и непоклатимост, че са само временни собственици на ценностите, които трябва да бъдат предадени на бъдещите поколения? Разказвал ми е за срещата си с първия секретар на Партията в Разградски окръг, където върху руините от античното селище Абритус тогава се е изграждал завод за пеницилин. Секретарят му е изкрещял в лицето: Народът иска лекарства, а не камъни!
Въпреки всичко, като целеустремен директор на НИПК (1963-1973) и по-късно като зам.-председател на Комитета за култура, той успя да превърне Института в мощен научноизследователски, проектантски, консервационен център от 2000 специалисти с 5 филиала, който в своя разцвет работеше по около 300 паметника годишно, даде статут на защита на 40000 паметника и в крайна сметка спаси 20 000 от сигурна гибел и забрава. Става дума не само за спасени ценности, но също и за създаване на българска консервационна школа. Тази школа не бе доморасло, провинциално явление, а отворена към световната консервация. Проф. Бербенлиев бе един от основателите – през 1965 във Варшава, на Международния съвет за паметници на културата и забележителните места (ИКОМОС); участник в приемането на основополагащия документ на консервацията – Венецианската харта; близък приятел на световни лидери в консервацията, като сър Плендерлейт, Кореманс, Паоло Мора, Мазари, легендарния проф. Льомер. Основател и първи председател на Българския национален комитет на ИКОМОС, той изпрати десетки млади български консерватори на специализации в елитни школи в Италия, Белгия, Франция. По негова инициатива и с приноса на проф. Магдалина Станчева и НИПК, България вписа 9 свои ценности в Списъка на Световното културно и природно наследство в рамките само на периода от 1979 до 1985 (и нито една през следващите 34 години!). През 1996, на XI Генерална асамблея на ИКОМОС в София, три години преди да си отиде, той бе щастлив да бъде признат за почетен член на ИКОМОС и да чуе суперлативи за българската консервационна школа.
Важното е, че този широк поглед му даде възможност да прозре значението на териториалния подход към културното наследство (през 70-те години възложи експериментите „Първенец-Храбрино“ и „Благоевград“), дори ролята на мултимедиите за представянето на културното наследство (възложи концепция за Аудиовизуален център на българската култура, подпомогна аудиовизуалната лаборатория към НИПК – днес загубена) и др. Той търсеше връзката между различните форми на културното наследство и реално се стремеше да поощрява тяхната симбиоза – един абсолютно съвременен подход. Като зам.-председател на Комитета за култура, той отговаряше за следните области: Културно наследство, Библиотечно дело, Пластични изкуства; и ги управляваше с ключовата дума „синтез”.
Приносът на проф. Бербенлиев за управлението на културното наследство е изключителен. Днес целият свят все повече осъзнава важността на системите и инструментите за управление на наследството. Всеки недостатък там неизбежно е за сметка на съдбата на реални ценности (нима не го виждаме днес?). Именно на проф. Бербенлиев се дължи фактът, че принципи на Венецианската харта бяха вложени в Закона за паметниците на културата и музеите от 1969. По негова инициатива около Закона бе създадена логична серия от подзаконови актове. До голяма степен успехите в опазването на културното наследство се дължаха на тази разклонена система за управление с ясно дефинирани участници: Комитет за култура – НИПК – окръжни дирекции „Културно-историческо наследство” – общински служби. Далече съм от намерението на идеализирам миналото, но точно това бяха ценни постижения, които можеха да бъдат използвани в духа на една приемственост. За съжаление, след промените тази система бе компрометирана. НИПК – неговата любима рожба, вместо да бъде разумно реформиран, бе разбит и разпилян. Това, което остана от него, лишено от подкрепа, започна неизбежно да деградира – впрочем, заедно с цялата национална система за опазване. Причините са друга тема.
За тази дейност на проф. Бербенлиев бе от голямо значение неговият изследователски дух, намерил израз в серия от проучвания. Наред с основния му труд „Архитектурното наследство по българските земи” (1987), нека да си припомним „Църквата „Св. Богородица” в Пазарджик” (1962), „Брациговските майстори строители през XVIII век – XIX век и тяхното архитектурно творчество” (1963), „Начини на трасиране и пропорциониране на култовите сгради от Възраждането” (1967) и др. Останаха още непубликувани негови трудове, които очакват своите издатели.
Съвсем логично беше проф. Бербенлиев да посвети своите усилия и в педагогиката на наследството – като преподавател в Архитектурния факултет към УАСГ от 1955 до края (всъщност, срещнах го за пръв път именно като мой преподавател по архитектура през 1957). Извънредно плодотворно бе това съчетание у него: от една страна, всеотдайна дейност в областта на изследването, реалната практика и управлението на наследството, а от друга – активна педагогическа работа. От такава позиция на студентите могат да се внушават не само познания и респект към културното наследство, но и представата за него като за жива среда, която изисква далновидна политика, конкретни инструменти и творчески усилия. И не случайно проф. Бербенлиев бе инициатор за разкриване към катедра „История и теория на архитектурата” в УАСГ на една нова дисциплина – „Опазване на архитектурното наследство”. Тя стартира през 1981 и впоследствие стана интегрална част от архитектурното образование. Сега на името на проф. Пейо Бербенлиев в УАСГ е учредена Награда за най-добър дипломен проект в областта на опазването (благодарение на идеята и щедростта на неговия близък приятел и съратник проф. Веселин Венков).
Има ли тази дейност на проф. Бербенлиев принос за бъдещето? Безспорно! Спасените паметници ще бъдат предадени на бъдещите поколения. Българската консервационна школа ще има своето развитие чрез усилията на нови генерации архитекти. Книгите му както сега, така и в бъдеще, ще служат на поколения студенти и специалисти.
Можем обаче да си представим цената, която е трябвало да плати за тази дейност в тогавашния политически контекст. Той ми е разказвал за мъчителните компромиси, които е трябвало да направи, например, за Велико Търново. Пазя стари вестници, които ми е давал, с негови отчаяни статии, бранещи принципите на Венецианската харта срещу тези, които са искали да видят Царевец „не такъв, какъвто е бил, а такъв, какъвто би трябвало да бъде”… Загубил е битката. Наистина, направил е всичко по силите си, за да бъде постигната възможна отчетливост между Истина и Хипотеза. Но все пак, това е било един тъжен компромис. Велико Търново никога няма да има шанса да влезе в Списъка на Световното наследство. Но трябва ли да укоряваме проф. Бербенлиев за това, когато в наши дни видяхме колко силен може да бъде този политически и икономически натиск за изграждане на крепости „до зъбер” (при това, колкото и да е парадоксално – с европейски средства!).
Имах честта да бъда приеман като приятел от проф. Бербенлиев и да работя с него. Всъщност, приех неговата покана през 1982 година за директор на НИПК, защото винаги около него чувствах дух на креативност. Той подкрепяше нашите битки за спасяване на паметници, против разсичането на Античния форум в Пловдив, против пробива през историческия център на Бургас, против оформлението с мозайка от златен смалт на интериора на църквата „Св. Димитър Солунски” (което би компрометирало оцелелите автентични стенописи), против хипотетичното възстановяване на църквата “Свети Четиридесет мъченици“ във Велико Търново и много други. Всеки казус, свързан с паметник на културата, бе за него преди всичко творчески и изследователски проблем, а едва след това административен акт. Спомням си дългите ни размишления в Боянската църква пред дилемата дали да бъде оставен възрожденският таван на късната западна пристройка или той да бъде демонтиран, за да се разкрие средновековната западна фасада на църквата в цялата й автентичност – както в действителност бе прието. За времето си това бе смело решение за един вече Световен паметник (от 1979), но днес си даваме сметка, че то е било правилно. Няма я обаче Приемната сграда на Боянската църква, създадена по негова идея, където трябваше да бъде съхранен и експониран възрожденският таван. Не зная и къде е самият таван…
Вероятно именно тези качества го правеха обаятелна личност. Да си го припомним, които го познавахме: висок, слаб, тъмен, с пронизващ поглед и внезапна усмивка. Сам говореше за себе си: Аз съм като странджански бурен: сух, тънък и жилав, но с дълбоки корени, трудно е да го изскубнеш… С гордост ми е разказвал как като малък е пасъл странните странджански свине, които живеят на воля всред дъбовите гори, хранят се с жълъди и е невъзможно да бъдат затваряни и угоявани.
През 1981 година проф. Бербенлиев е написал есето „Аскетизмът на модерната архитектура”. Той самият беше аскет. Преживя тежки пътни инциденти с търпението на стоик. Спомням си как в болницата, след поредната катастрофа, той разтвори болничния си халат и със спокойствието на изследовател ми показа как върху някои от ясно очертаните си ребра бе нарисувал кръстчета с химикалка – бе уверен, че именно това са засегнатите ребра, не беше сигурен само кои са пукнати и кои счупени… Той гледаше на собственото си тяло с очите на консерватор!
Искрено се надявам, че ще дойде време, когато извършеното от проф. Бербенлиев ще бъде оценено като важна част от културната памет на България. Но него вече това няма да го интересува. Той ще бъде с друго зает. Все си го представям как отново с раница на гръб обикаля ценностите на един по-добър свят.
Източник на информация: Вестник „Култура“
